Домино - ревю / рецензия
Домино е филмово упражнение за креативност, което посяга към разнищването на сложността на човешките отношения, предавайки я през психологията на явлението бдсм. Като практика. И като табу. И като желание, което води до възможна трансформация. В сърцевината си, да се подчиниш или да упражниш надмощие над друг човек, в контекста на бдсм, може да е обвързано с доверие, освобождаване или опити за такива състояния. И този филм е също е опит, експеримент и покана за разсъждение.
Героите в Домино комуникират неудовлетворяващо. Дългите секунди мълчание са празни. Сякаш няма какво да бъде изказано, споделено, съпреживяно. Тихото време придава на филма определено настроение, почти тягостно, апатично. Въпреки прогресирането на сюжета, именно този тон създава специфична равност. Това, от своя страна, влияе на кулминацията и потенциалния катарзис. Той нито идва като абсолютна изненада, нито следва като резултат от ярка градация. Но е значимо, че възприятието на зенита е субективно - варира не само от зрител на зрител, но и, например, в зависимост от начина на гледане. Големият екран предлага естетично преживяване. А малкият екран на компютъра и възможността да си сам с филма, да се връщаш назад, да паузираш и разглеждаш детайлно, те среща с героите по по-съкровен начин. А в този случай върховият момент придобива смислова многопластност. Разбира се, ясно е коя е тази кулминационна точка. Заради случващото се в историята и още повече - заради промяната в кинематографските изразни средства, които контрастират на използваните досега. Тишината е прорязана от музика, а дългите кадри са заменени с по-бърз монтаж.
Може би най-запомнящото се е визуалното - прецизен мизансцен, който е под контрол. Всяко растение има точно определена точка в пространството. Интуитивно свързваме сценографското решение с личността на главната героиня, която създава около себе си педантично подредена среда, която е едновременно и хаотична. Липсва хармония, разнообразието на обектите е огледално на конфликта. Маги се захваща за собствената си нужда от управление на съществуването си през грижата за растенията. Живи същества, но некомуникиращи, пасивни, неспособни на импулсите на нервната система. В създадения свят на екрана, продължителността на кадрите позволява на окото да обходи наситеността на картината. Да открие именно контрола и къде той тънко се поклаща с потенциал за трансформация. Да бъде привлечен от цветовата палитра, чиито приглушени нюанси канят в инертността и равнодушието на филма. Като властващите настроения, в които е и част от значимостта на цялото произведение.
Домино носи в себе си очарованието на студентския филм. Постига интересност на кадрите въпреки ограниченията на условията (или умишленото самоограниичаване на възможностите с цел упражнение за креативност?). Статична камера, само две пространства, минимален диалог. Шумолящите звуци на якето и кожения костюм, изпъкващи в преобладаваща тишина. Музиката при случването й. Филм, който е наивен, в смисъла на недостигнат житейски опит, но и обещаващ, че творящите хора зад него тепърва ще обособят отличителен израз на идеите си. Всъщност, точно като създадените герои, които са в процес на опознаване на себе си, желанията си, копнежите си. Дори странните, противоречивите, ексцентричните такива.
Автор: Ана-Мария Сотирова